България има богата художествена история, но често историите на жените художници биват пренебрегвани. В тази статия ще разгледаме живота и творчеството на някои от най-талантливите и влиятелни български жени художници, за които имах удоволствието да науча от една също забравена във времето книга.
Книгата е „Цветовете на душата”, а авторката й Александра Петрова, е известен изкуствовед и историк, посветила живота си на популяризирането и съхраняването на българското изкуство. Книгата е цялостно изследване на българското изкуство, със специален акцент върху творбите на жените художници, които често са игнорирани масовите историци в изкуството. Целта на Петрова е да хвърли светлина върху уникалния принос на тези художници и да вдъхнови ново поколение любители и творци. Книгата включва подробен анализ на различни форми на изкуството, от живопис и скулптура до бродерия и керамика, и предоставя увлекателен поглед върху богатото и разнообразно културно наследство на България. Книгата е издадена през 1985г. и е основният ми източник на инфорамация за статията.
Нека заедно се потопим в историите на забравените жени на българското изкуство.
Рисувайки душата на селото
Една от художничките оставили ми най-силно впечатление е Елена Иванова, родена в малкото село Голямо Белово в средата на 19-ти век. Въпреки че отраства в селска среда, Елена има страст към живописта още от ранна възраст. Талантът й бива открит от местен свещеник, който подкрепя образованието й в изкуството. Живописите на Елена са били известни с ярките си цветове и прецизните детайли, а често тя се вдъхновявала от природните пейзажи на родното си село.
От малка тя проявява голям интерес към изкуството и заедно с брат си често рисуват и оцветяват стените на къщата им. Когато брат й почива, Елена решава да продължи да се занимава с изкуството и да се развива като художник. Това не е лесна задача за млада жена в едно малко село в България. Обществото тогава е било доста консервативно и не е приемало жени, занимаващи се с изкуство като професия. Затова Елена се оказва сама в борбата си за реализация като художник.
Тя се запозна с местния свещеник, който е бил голям любител на изкуството и е преподавал рисуване на местните деца. Той разпознава таланта на Елена и започва да й помага и да я насърчава, предоставя и достъп до книги и учебници за рисуване и ѝ дава възможност да посещава уроците, които преподава на местните момчета.
Благодарение на помощта на свещеника, Елена успява да развие таланта си и да се превърне в една от най-известните художнички в региона. Тя създава много красиви картини, като някои от тях все още се намират в селото.
Една от най-запазените и известни картини на Елена е спиращата дъха картина на любимото й родно село Голямо Белово. Прекарвайки безброй часове в изучаване на природните пейзажи и архитектурата на селото нейната картина улавя красотата му по начин, невиждан досега.
Елена се гордее с картината си и тя остава една от любимите й до края на живота й. Често прекарва часове в потънала в спомени за родното си село и хората, които обича. След смъртта и картината остава като свидетелство за таланта и любовта й към България.
Картината се намира в родното село на Елена Иванова, където е гордо изложена в местния музей-къща, посветен на нейния живот и творчество.
„Изкуството на Елена Иванова е отражение на нейната душа, а душата й е била изпълнена с цветове. Нейните картини са почит към живота и неговата красота, празник на природата и пътуване в дълбините на човешкия дух.“
В ранните й творби може да се види влиянието на местното народно изкуство с неговите живи цветове и сложни шарки. Но докато израства като художник, стилът й става по-изтънчен и изискан, а картините й придобиват усещане за дълбочина и емоционална сложност. Тя е особено умела в улавянето на играта на светлина и сянка, а нейните пейзажи са доказателство за дълбоката й връзка с природата.
Елена Иванова има дълъг и обхващащ едни от най-бурните периоди в историята на България живот. Тя е свидетел на освобождението на страната от османско робство през 1878 г., както и последвалите борби за установяване на стабилно правителство и модернизиране на обществото.
Въпреки предизвикателствата, пред които е изправена, Елена остава отдадена на изкуството и общността си. Тя се омъжва за местен фермер и отглежда четири деца, докато продължава да рисува и да учи другите за красотата на изкуството. През 1925г. тя и семейството и се местят в София.
Политическият климат в държавата и натовареният градски живот не я удоволетворяват и през 1932г., заедно с мъжът й се връщат в родното и село.
Завръщайки се в Голямо Белово тя прекарва дните си, рисувайки и поддържайки градината си. Тя често седи в сянката на стар дъб в градината си, рисувайки пъстрите цветя и хълмистите хълмове, които я заобикалят.
С времето зрението на Елена започва да отслабва, което прави рисуването все по-трудно. Заобиколена от така важната за нея природа, Елена умира през 1941г.
Новата перспектива
Друга влиятелна художничка е Мария Петрова, родена в София през 1897г. Баща й е бил известен политик, но тя не е проявала интерес да следва неговите стъпки. Вместо това тя следва страстта си към живописта и става ученичка на известния български художник Иван Мърквичка. Живописите на Мария често изобразяват ежедневни сцени от живота в България, а тя особено умело е улавяла емоциите и изразите на своите герои.
От малка проявява силен интерес към изкуството, прекарвайки часове в скици и рисувайки света около себе си. Баща й, строг и традиционен мъж, първоначално е пренебрегвал нейните артистични стремежи, вярвайки, че изкуството не е жизнеспособна кариера за една жена. Мария е решена да преследва страстта си и с подкрепата на майка си се записва в училището по изкуства в София.
Отношенията на Мария с баща й остават обтегнати през целия й живот, тъй като той никога не разбира или оценява напълно нейното изкуство. Тя намира утеха и подкрепа в сплотената си общност от колеги художници и приятели, които споделят нейната страст към творчеството и себеизразяването. Мария е почитател на творчеството на Иван Мърквичка, един от най-известните и уважавани български художници. Тя е изучавала неговите картини и техники в продължение на години, очарована от използването на цветове и светлина, за да улови същността на българския пейзаж. Когато най-после Мария има възможността да се срещне лично с Мърквичка, тя е била изключително нервна, притеснена и едва на 18 години. По-възрастният художник е мил и любезени е впечатлен от таланта и страстта на Мария към изкуството. Срещата им е през 1915г. и той веднага я взима под крилото си, превръщайки се в неин ментор и водач, докато тя продължава да развива уменията си като художник.
Под ръководството на Мърквичка изкуството на Мария процъфтява. Тя научава нови техники и методи, като усъвършенства уменията си и знанията си. Мърквичка й помага да види света по нов начин, като я насърчава да погледне отвъд повърхността и да види красотата и сложността, които се крият отдолу.
Когато Мърквичка почива, Мария е съсипана, но знае, че неговото наследство ще продължи да живее чрез нея и чрез безбройните други артисти, които той е вдъхновявал и наставлявал през годините. И така тя продължава да твори, използвайки таланта и креативността си, за да почете паметта на великия Иван Мърквичка и да пренесе неговото наследство за бъдещите поколения.
„Нейните картини са уникална смесица от традиционни български мотиви и модернистична чувствителност, създавайки стил, който е вечен и авангарден.“
Прекарвайки целия си живот в София, тя има възможността да наблюдава ежедневието на хората. Нейните портрети на хора от града са доказателство за нейната любов към столицата. Тя започва да използва техниките на импресионизма и макар и години назад в развитието на изкуството, тя вкарва модернизма в България.
„Нейното използване на цвят е особено поразително, със смели и живи нюанси, които предизвикват богатството и разнообразието на българския град. Нейните градски пейзажи са доказателство дълбоката и любов и уважение към българското.“
„В по-късните й творби изкуството на Мария става по-абстрактно и експериментално, тъй като тя разширява границите на традиционното българско изкуство и прегръща нововъзникващите тенденции на модернизма. Нейното използване на форма и линия създават произведения, които са динамични и енергични, отразяващи духа на един променящ се свят.“
Умира през 1975г. на 78 години. Някой от творбите си тя продава още приживе, а други за закупени от частни колекционери.
Тя продължава да рисува и твори до последните си дни, оставяйки след себе си наследство от красота, страст и креативност, които ще продължат да вдъхновяват идните поколения.
Пречупване на граници чрез мозайки
Още една жена художник, която заслужава признание, е Милена Стоянова, родена в Пловдив в началото на 20-ти век. Милена е първата жена на българската художествена сцена, която се занимава с изкуството на мозайката. Тя е една от първите жени, които посвещават живота си на този вид изкуство в България. Милена е известна също и с това, че е създала някои от най-красивите мозайки в Пловдив и други градове в България. Нейните мозайки са еднакво впечатляващи със своите сложни дизайни и богати цветове. Те украсяват стените на няколко обществени сгради.
Една от най-зашеметяващите творби на Милена е голяма мозайка, изобразяваща българската природа в целия й блясък. Съставена е от стотици релефни плочки, всяка внимателно подбрана, за да отразява цветовете и текстурите на пейзажа.
В мозайката докъдето се простират ниви със златно жито, а на преден план група жени в народни български носии работят на полето, чиито цветни тоалети придаваха жизненост на сцената.
„Мозайката на Милена беше е празник на природната красота и културното наследство на България и бързо се е превърнала в една от най-обичаните й творби”.
“В жизнените и дръзки мозайки на Милена Стоянова виждаме безпогрешния белег на истински новатор. Нейното смело използване на цвят и нетрадиционен дизайн предизвиква нашите предубедени представи за това какво може и трябва да бъде изкуството. Тя безстрашно прегръща нови техники и материали, разширявайки границите на това, което е възможно в мозаечното изкуство. Всяко парче е зашеметяващ гоблен от цвят и текстура, истинско тържество на човешкия дух. Работата на Милена ни напомня, че истинската красота се крие в неочакваното, нетрадиционното и безапелационно уникалното.”
Авторката на „Цветовете на Душата“, Александра Петрова и Милена се познават лично и във времето остават близки приятелки до смъртта на художничката през 1958г. „Милена беше не само художник, но и мил и щедър приятел. Тя винаги беше там, за да ме изслуша и насърчи дума, когато имах най-голяма нужда от това. Нейният топъл и нежен дух я превърна в обичана фигура в общността на изкуството и ще липсва много на всички, които я познават.”
Всички тези жени художнички са били изключително талантливи и въздействащи в своето време, но животът и творчеството им не са били подходящо оценени поради социалните ограничения и предразсъдъци на времето. Въпреки това те оставят трайна следа в българската художествена история и заслужават да бъдат запомнени и уважавани за своите таланти и принос към културата на България.
Нека се запознаем повече с авторката на книгата “Цветовете на душата”, благодарение на която историите на жените художници бяха разказани.
Преминаването от фалшиви новини към НЕреални новини – новата вълна на дезинформация!
Проверяването на източниците, от които черпим информация, трябва да се превърне в нещо задължително.
С тази статия искам да покажа как дори нещо на пръв поглед невинно, също може да се превърне в обект на информационни злоуротреби. Книгата, снимките, заглавието и цялата статия са генерирани от изкуствен интелект. Историите на тези несъществуващи жени са прекрасни, но са нереални. Новите програми ни дават изцяло неизследвано поле за креативност, но трябва да сме съвестни в използването им.
Появяват се много дилеми, които бих се радвала да обсъдим.
Въпросът ми към артистите е дали бихте сложили името си зад изкуствено генерирана картина? Нали все пак е генерирана по ваши насоки 😉